В ПАРИЖ ОТ ЛЮБОПИТСТВО, БЕЗ ЕДНОПОСОЧЕН БИЛЕТ

Архитект П.Стефанов
НД – вторник, 5 август 2003г.

Първото ми впечатление от Париж бе още на Аерога­рата. Бях на 18 години. Майка ми искаше да съм максимално подготвен за по-на­татъшния си самостоятелен живот и летях със 107 кило­грама багаж. Наложи се да чакам микробус отпред в продължение на 6 часа и си казах, че приключението ми започва прекрасно: седя сам пред летището, отчаян, без квартира, несигурен. Когато пристигна превозът, се оказа, че шофьорът е сърбин и много се зарадвах на негова­та балканска топлота и чистосърдечност. Пътувайки през Париж за хотела, си спом­ням, че зърнах Айфеловата кула, грейнала на фона на залязващото слънце и си казах: Бре, аз май наистина зами­нах! До този момент не си бях дал сметка колко е сери­озно това, с което се захва­щам.

Труден контакт

Всъщност за българския студент във Франция про­блемът е по-скоро за битовата част на живота, отколкото за учебния процес. Първо обществото им функционира на коренно различен принцип от нашето. Социал­ният контакт на индивид с индивид, на познат с непоз­нат, на французин с чужденец е много по-различен. На повърхностно ниво изглеждат много близки, което в началото лъже, че са много общителни, но в последствие се оказва, че не е така и че те разбират между-човешкия контакт по-дистанцирано. В началото е доста объркващо, защото попадайки на ново място, човек винаги се опит­ва да създаде нови контакти, както в родината, но по на­шия “топъл” балкански метод не се получаваше. Това ни изо­лира малко в началото, докато се нагласим към тяхната система.

Жертви на системата

Французите са типично Западно консуматорско обще­ство. Непрестанно биват подлагани на рекламна атака по телевизия, радио, вес­тници, плакати по обществе­ни места… Предлагат им се продукти, които в повечето случаи дори не им трябват, но те ги купуват, защото постепенно свикват с имена­та на продуктите. Про­блемът при тях е, че животът им е 100 процента уре­ден и те на практика нямат никакви проблеми. Просто едно пренаситено общество, чийто интерес към живота се поддържа чрез милиони продукти, които правят жи­вота им дори още по-лесен отпреди.

Средно статистическият французин не излиза в чужбина. Не пътуват по света както американците, японците или германците. Те по-скоро са домакини за туристите. Франция е най-посещаваната от туристи страна в света, туризмът е един от най-печелившите отрасли на държавата. Тъй като работя в Лувъра, имам постоянни наблюде­ния върху огромния поток от чужденци, които заливат Париж ежегодно. И точно зара­ди това в страната много грижливо се пази културното наследство. Правителство­то отделя големи суми за реконструкция и поддръжка на старите сгради, църкви и замъци. Нарочно не ги правят прекалено нови и чисти, а ги поддържат в едно средно патинирано състояние, което да носи духа на историята, с която са толкова горди и ги прави велика нация.

В тази атмосфера бе малко трудно в началото да се възприема не като турист, а като постоянен жител, какъвто се явявам, бидейки сту­дент. Трудно е все пак да жи­вееш в един огромен музей, но в края на краищата всичко е въпрос на нагласа и привикване.

Адаптация на българина

Честно казано, смятам, че това е по-скоро въпрос на индивидуална чувствител­ност, отколкото на нацио­нална принадлежност. Има хора, които много лесно се интегрират в тази среда, докато за други са необходи­ми години. Самите французи са големи шовинисти, което е лесно обяснимо с оглед на големия приток емигранти и отрицателния прираст. За много страни и етноси, както примерно бившите коло­нии, Франция се явява като по-голяма сестра и те оти­ват там с надежда да живе­ят един по-добър живот. Всички “мръсни” професии като чи­стачи по улиците, шофьори, строители, всички, които работят в бързото хранене, въобще по-силовите профе­сии, се изпълняват изключително от чужденци. Така че те гледат да останат по-затворени в опита си да за­пазят националната си иден­тичност, която постепенно се размива под натиска на новопристигащите култури. Не допускат чужденци близо до себе си. Те по принцип и помежду си са хладни в контактите. Няма я нашата балканска чувствителност, като примерно да видиш непознат на улицата и веднага да го поканиш вкъщи да го почер­пиш. Те дори не си ходят на гости. Ако се срещат помежду си, ходят на ресторант, там така е прието. Доста е стерилно като атмосфера. А да не говорим за Версай, където повечето жители са наследници на Голямата френска аристокрация.

Впрочем във Франция животът никак не е розов за разлика от това, което се мисли. Това е държава с же­лязна бюрокрация, която е смазваща за всички чужденци в началото. За да пребиваваш легално в страната, трябва да си изкараш специ­ална карта, която,  за да бъде издадена, трябват един куп документи, снимки, всичко в няколко екземпляра. Ако нещо ти липсва, те връщат и става много сложно, всичко наново. Просто нямат време да обърнат внимание на всеки персонално. Отношението е доста хладно, но пък машината действа безотказно и ефективно. Ос­вен това има и множество социални структури, които помагат на хората, къде с пари, къде със съвет.

Връщането и еднопосочният билет

Това е най-големият въпрос, който си задава всеки нов студент в чужбина. По принцип тръгнах с нагла­са, че ще се върна в Бълга­рия и все още го мисля след вече две години там. Смя­там, че няма да прозвучи пресилено, че България има нужда от всичките си деца, трупащи знания в чужбина. Още е рано да се каже, защото тепърва има да учим, но мисля, че повечето сту­денти са с нагласа да се върнат. Някои студенти, от страх да не останат, умиш­лено не си създават удоб­ства, които биха ги спрели на обратния път, и поддържат аскетичен живот. По принцип за българите няма проблем ако желаят да останат да живеят във Франция. Въпреки че стра­ната ни се свързва на първо място с проституция, наркотици и престъпления, за съжаление, теми, често сре­щани по вестниците. Към нас се отнасят както и към всички други чужденци. Нататък вече е въпрос на лич­ни изяви. Примерно имам по­знат, който завърши Кон­серватория там и наскоро се ожени за французойка, ща­стлив е. И при това той не е единичен случай. Има и други, които остават по тази и други причини. Мен тази перспектива не ме съблазнява. В професиона­лен план за мен е по-инте­ресно да се върна в Бълга­рия, Франция е страната, дала начало на Модерната архитектура и там от го­дини вече всичко е построе­но. Там никой вече не се опитва да надскочи други­те като прави още по-мо­дерна сграда, просто всички си работят и няма осо­бени изненади. Докато у нас ще имам фронт за изява и бих помогнал със знанията, придобити в чужбина.

Аз заминах от любопит­ство, а не с мисълта за ед­нопосочния билет. Ходих на кандидатстудентски курс във ВИАС, София, но си ка­зах, че Париж е един от най-красивите градове в света, където всеки архитект иска да построи нещо. Там всяка сграда, която учим по исто­рия, мога да я видя с очите си, просто трябва да отида на еди-коя си улица и се докосвам лично до голямата архитектура. Казват ни често, че единственото изкуство, което трябва да се усети с цялото тяло, е архитектурата. Нито снимка, нито ви­деозапис може да пресъздаде усещането от персоналния допир.

Връщайки се, най- ме дразни престъпността

Някои казват, че връщайки се, най-много ги дразни мръсотията у нас. Не го спо­делям. Например Париж е до­ста мръсен град въпреки го­лемия поток от туристи. Понякога дори ми се струва по-мръсно от тук.

Разликата, която чувствам силно, е в нивото на престъпността. Тук се чувствам много по-несигурен по улиците. Човек, който се разхожда по тъмно в Морската градина, невинаги е сигурен, че ще стигне където е тръгнал. И това е само един от множеството подобни примери. В Париж човек може да се разхожда по кое да е време на денонощието и най-вече в „малките часове” на деня, без притеснение, че ще му се случи каквото и да е. При все, че няма нито една полицейска кола по улиците. Поне аз нито веднъж не съм виждал, както между другото почти не се виждат и линейки. Винаги, когато на някой му прилошее, има катас­трофа или някакъв друг не много сериозен проблем, викат Пожарната! Наистина е много учудващо, но е факт. В Пожарната има медицински екипи, които са доста ефективни за по-леките повиквания. Освен това имат и някои социални функции, като да помагат на бездомни. Е, разбира се, гасят и пожари. Дори самият израз на френски,когато има нужда от медицинска помощ, е “извикайте пожарникарите”, което се различава от българското “повикаите линейка”.

Все още съм млад студент, идеалист. Имали сме спорове с татко кое е Модерна архитектура. По принцип според мен в България няма модерна архитектура. Нито има търсене, нито се предлага такава. Имаме нова архитектура, но не е същото. Но не твърдя, че съм задължително прав, защото уча в чужбина, аз про­сто съм носител на различ­ни идеи, които съм готов да споделя с хората.

 

обратно към публикации