ИСКАМ ДА СТАНА АРХИТЕКТ, ЗА ДА МОГА ДА ПОМАГАМ НА ХОРАТА

Архитект П.Стефанов
НД – вторник, 8 ноември 2005г.

Петър Стефанов в роден във Варна преди 22 години. Завършва руското училище с изучаване на френски език. От четири години следва Архитектура във Версайското архитектурно училище в Париж. Това лято извара официалния си стаж по специалността в родния град, във фирма “Юнион Корект” ООД, управител на която е баща му, из¬вестният варненски архитект Димитър Стефа¬нов. Разговаряме с Петър Стефанов по вечната тема за завръщането малко преди той отново да отпътува за Париж.

Лесно ли се стажува в бащината фирма?

–  Определено не си починах тази лятна ваканция, но съм страшно доволен.  По бреме  на стажа във фирмата на баща ми се  сблъсках с  много конкретни аспекти на бъдещата си  профе­сия,  което  се  оказа много полезно. Научих много неща, които не са засегнати в обуче­нието ми. Вече малко или много мога да пре­ценя по какъв начин би могла да се развие мо­ята кариера в чисто професионален  план. Всеки говори за връща­не и т.н. Започвам вече така да разсъждавам – бих    останал     там, където работата ми е по-интересна, бих ос­танал там, където се усещам по-свой.

Сега къде се чувствате посвой?

–  Това е проблемът. Опитвам се да бъда що-годе  обективен. Бих казал, че вече и на двете места се усе­щам свой. Трябваше ми доста  време,   за  да мога под някаква фор­ма да се интегрирам във Франция. Това става в момента, в момента, в който падат   границите   в контактите с францу­зите – те свикнат с теб и ти с тях. Бих казал, че за мен това вече стана. Живеейки

11 месеца в година­та там, не мога да кажа, че просто оцелявам. Аз вече имам своя живот в Париж, който е по-различен от Варна – доста е по-напрег­нат. Но общо взето това лято успях и тук да си го направя дос­та напрегнат. Във Франция някак се усе­щам по-професионал­но. Там винаги имам много социални ангажименти, които са различни от тукашните ми срещи с класа си, със стари прияте­ли. Просто повечето неща ми се случват в момента в Париж, ко­ето обаче не означава – край, решил съм да остана там! По прин­цип начинът на живот на французите е много по-затворен от българския, което е .голям проблем след пристигането ни там. Не е прието да канят гости, както правим ние. Няма я тази топ­лота на контакта между що-годе позна­ти хора, на което сме свикнали в България. При тях всичко е мно­го по-регламентирано – има коректни отно­шения на ниво общо познанство. Отношения­та обаче изведнъж се усложняват, когато започне да става дума за приятелство. И от­там идва проблемът, че ние можем с малко хора да се срещаме. но специално аз имам късмет, тъй като уча във Франция Архитектура в училище, къде­то има само тази спе­циалност. Първата го­дина започваме 180 души, накрая завършват 30-ина. Отсяване­то е много здраво. Мнозина след Второ завършено ниво заминават с диплома, коя­то им дава право да чертаят проекти. Бакалавър се става след три години, след пет – Магистър, след осем – Докторант. По прин­цип това е новата европейска система, ко­ято се опитват да въведат във Франция -къде с успех, къде не толкова. Още не се знае като станем Ма­гистри, ще имаме ли пълна проектантска правоспособност, или ще трябва няколкогодишен стаж да изкараме, за да можем сами да проектираме. За­това сега всеки от нас събира максимално ко­личество стажове, за да може да представи някаква готовност накрая.

От тези 180 сту­денти колко сте българи?

– Общо 15, които сме равномерно разпреде­лени между випуските. Българите оцеляват там. Хубаво е, че ние, българите,   държим един за друг, което е противно на наложилото се мнение, че в чужбина не общуваме помежду си.  Специално между нас се създаде хубаво приятелство, което  е  свързано  с взаимопомощ, и то не само в ученето. Така че,  бих казал, доста добре   се   оправяме като общност.

На това ли се дължи факта, чe сега се чувствате повече интегриран там?

– Когато всичко между нас е добре, има много повече енергия за контакти с други хора. Бих казал, че вече ни възприемат не само като отделни личности, но и като български колектив. Това е много по-ценно. Защото сме групичка в голямата група. Общо взето ни възприемат като колектив не само на национален принцип, а и като група, която има чувство за хумор, като хора, които оби­чаме да помагаме, услужливи сме. Това е много важно, защото от вестниците имат съвсем друго впечат­ление за нас, българи­те. Постепенно фран­цузите, които ни познават, започват да разбират, че има и нещо друго зад стереотипния образ, който ни приписва тяхната преса. Тя акцентира на проституцията, кражбата на коли, наркотрафика. Неза­висимо за кой бълга­рин става дума ведна­га всички минаваме под общ знаменател. И после трябва да се оправдаваме, че сме българи. Отначало това е доста непри­ятно. После свикваме, което е по-страшно­то, защото вече спи­ра да ни прави впечат­ление. Впоследствие, при контактите ни, французите разби­рат, че не всичко е просто и само в чер­но, както искат да го изкарат – не сме само лоши, всички не сме сутеньори, дилъри на наркотици.

С какво си обяс­нявате това наслаг­вано настроение?

– С простия факт, че сме били зад Желязна­та завеса доста дълго бреме. Във Франция все още смя­тат, че сме част от СССР – това са тех­ните познания по ис­тория и география. Смятат, че след Пол­ша започват Големи­те руски степи и все още използват СССР като понятие, а не Ру­сия. Там наистина ня­мат                никаква представа, къде точ­но се намираме. Дали ще е България или Ка­захстан, за тях няма никакво значение. В Гърция отиват на почивка със самолет и не знаят, че България е съседна страна. Дори сме имали слу­чай, показват карта на Балканите и обясняват, ето тук са Сърбия, Македония, Гърция, Румъния и тук е още една страна. Точно нашата прескачат.

За тези четири години забелязахте ли промяна в нагла­сата на французите към нас, все пак се гласим да влизаме в тяхното семей­ство?

–  Говори се вече по-често   за   България точно  във  връзка  с влизането ни в ЕС. Не мога да кажа дали е с положителен тон, но по-важното е, че започва да се говори по-често за страната ни.   Знам,   че  нямат много информация за нас, но става дума за това,  че  трябва  да влезем, приети сме за евентуално включване през  2007  г.  Следят дали      изпълняваме всички  ангажименти според  приетия график. Самият факт, че се говори за нас, вече е   нещо.   А   иначе  във французите, които об­щуват с нас, има по-положителна промяна. Започват да идват на почивка в България. Страшно им харесва. Като се абстрахира­ме от факта, че българките са най- ху­бавите, просто на тях у нас им е изгодно. за­щото тук всичко им е много по-евтино, отколкото в Турция. Ако има някой българин, който да пътува с тях, да се настани пример­но в Созопол, на фран­цузите им излиза не­вероятно евтино. Ос­вен това много им харесва начинът, по кой­то ние живеем.

Какво представлява образователна­та система във Франция?

– Преди във Франция на всеки две години даваха по една дипло­ма. След втората го­дина – за Начално вис­ше образование, коя­то е достатъчна за записване   за   нещо друго. След четвърта­та година – друга, ко­ято е почти Висша, но недостатъчна. След шестата година полу­чаваш диплома за Вис­ше образование със стопроцентова проектантска правоспособ­ност. Сега се опитват да нагласят малко насила един общ европейски стандарт, който да позволява обмен на студентите. Доста е голяма промя­ната в сравнение с преди. Искат да въве­дат трите степени Бакалавър, Магистър, Докторант с три, пет и осем години обуче­ние, като последните три години (за Докторанти) не са задължителни. Задължително е само до петата.

Къде можеш подобре да се реализираш?

–  Всичко зависи от това какво  влагаш  в думата „добре”. За мен добре реализиран архитект е човек, от ко­гото  има  нужда.  Не говорим за слава. Аз за това ще стана архитект,  защото ще мога да  помагам  на хората. За мен преуспелият   архитект  е точно този, от когото има нужда. А в Бълга­рия   има   определено нужда. Във Франция – също. Не говорим за пари, защото несравнима е разликата в заплащането тук и там.  В  България ако си със заплата 500 -600 лв. и някакви хоно­рари, то във Франция един  архитект  спокойно може да получава 3 – 4 хил. евро на месец,   и   то  без  да бъде с някакъв по-спе­циален статут. Такъв е стандартът – ако за един  ресторантьор заплащането на час започва от 6 евро, за архитекта  е  от   10 евро.    Практически една от най-високите средни заплати на час е   на  архитектите. Така че в случая ста­ва дума повече за лич­но удовлетворение, за изпълнение на голяма­та мечта, както е ка­зал Пауло Куельо. По-конкретно желая  да съм все повече интег­риран,  което  пости­гам  и  се надявам  да запазя. Другото, което имам желание да направя, е да изкарам Доктората си по Архитектура там. Пос­ле ще видим…

Да поговорим за професионалната ре­ализация у нас?…

–  С  промените  във всички    европейски норми,     които    ще бъдат    въведени    в България,  неминуемо ще  възникне  остра нужда от адаптирането      им      спрямо българския стандарт и българския  манта­литет, което е дос­та   тънък   момент. Освен  това тепърва ще започне да се появява проблемът с панелните блокове, кое­то ще е голямо предизвикателство пред моето поколение. Обликът на цели квартали  ще  трябва да се променя.  Променя се обликът на Варна и с много големия демографски прираст. Смя­та се, че градът ще мине един милион жи­тели до 10 години, ко­ето е свързано с бум в  строителството. Определено  смятам, че тук ще мога да се реализирам   точно   в аспекта, който ме интересува. Във Франция нещата са много по-уредени,по-спокойни. Там всичко вече е построено, няма такива големи локални задачи, както е у нас.

Ако се върнеш тук, няма ли да ти липсваголямата архитектура“, която зарежда с нови идеи?

– Това винаги мога да го имам. Дали ще поддържаш високо летва­та на личния си про­фесионален критерий, зависи    от    човека. Връщайки се тук, смя­там да запазя контактите си във франция. Пък и  технологиите се развиват. Вчера си говорих по интернет с моя състудентка от Париж, с която не бях се виждал от два ме­сеца.   Няма   никакъв проблем – включвам си компютъра и готово! Пък и

границите вече ще паднат. Със само­лет за два часа си в Париж. Там имам приятели, състуденти. Няма проблем да оти­да веднъж в годината за две седмици и да запълня някаква появила се духовна празни­на. А що се отнася до качеството, смятам, че ако човек се инте­ресува достатъчно от новите неща като излиза навън, няма никакъв проблем да бъде в крак с модата и изискванията на вре­мето.

За четири години какво се промени у нас?

–  Прави ми впечат­ление, че обществото ни започва да става все  по-западно.  Тук вече се предлагат по­чти всички видове ус­луги,   които   има   и там.  Ставаме и ние консуматорско обще­ство,  каквото е  във Франция.  Това лято гледах няколко преда­вания на  рубриката “Далекоглед”  по  БНТ за  завръщането   на млади хора, които дълго са били в чужбина. Завръщането е въпрос, който вълнува много хора. Няма никакъв проблем  хора­та да отидат да ви­дят  какво става  по света, но би било прекрасно всеки да нами­ра тук мястото си. Има мнозина,  които заради  по-уредения социален и битов жи­вот са склонни да ос­танат   там,   което смятам, че е жалко – много е принизен критерия.      Патрио­тизмът идва оттам дали искаш да напра­виш нещо за родина­та си, или не.

 

обратно към публикации